неделя, 4 декември 2011 г.
сряда, 30 ноември 2011 г.
Другостта на другия е мистерия
Левинас
Мистерията е чужда – тя не се простира в границите на познатото, а единствено в тези на познаваемото, но е неразкрита истина, същността й е неизказана, непоказана, тя е мълчаливо съществуващо, което не разбираме.
Мистерията е не просто загадка – в нея стои знанието защо загадката е загадка, т.е. мистерията е усия () на всички загадки, въпроси, на всяка липса на знание за нещата и нищото.
Тя е абстракция, чието конкретизиране започва, когато постепенно окачествяваме мистериозното и не просто придаваме, но и утвърждаваме неговата истинност. Дори разбирането ни, че съществува неразбрано, прави неразбраното съществуващо и създава битие-за-него. (Жан-Пол Сартр, „Погледът)
Tова неразбрано или непознато, е всичко, което ни е чуждо, всичко, което не е иманентно, т.е. не просто трансцендентното, но и всичко, което ни се разкрива в света със своята raison d’etre, част е от обективния външен свят и в чието съществуване се съмняваме.
Произходът на думата е гръцки и в буквален превод мистерия означава тайна, тайнство, до което достъп имат само посветените. По този начин мистерията се обвързва с религията (re-ligio – „отново” и „връзка”), а следователно и с вярата в смисъл, в който за да съществува възможността за разкриване на мистерията, в същността й трябва да се вярва. Всъщност, вярата е единствената основателна причина, единственото правдиво доказателство за съществуването на мистерията такава, каквато е.
Вероятно в такъв смисъл Левинас използва мистерията като качество на другостта, която е качество на другия – вяра в невъзможността за познаваемост на другия.
Кантианството подкрепя именно тази теза, доколкото приемем, че другият е извън нашето съзнание, но не и от критицизмът, защото Аз-ът също е част от обективния свят и действителност. При условие, че той приеме себе си за непознаваем, той не би могъл по начало да определи другия като друг и да осъзнае, че другостта на другия не е неговата собствена неговост, не би бил способен да разграничи собствената си същност от тази на другия, своята мисъл от чуждата, а следователно и своето съзнание от чуждото, което води до отсъствие на самосъзнание. А това довежда до невъзможност за съмнение и до разколебаните устои на самото съществуване.
„Cogito ergo sum!” (Рене Декарт)
Ако не разпознавам собствената си мисъл, не мога да бъда сигурен, че е моя и в същото време мисълта на другия не оправдава моето съществуване. Фактът, че аз я приемам за своя, прави ли ме реален тук и сега? Защото, ако нямам собствено битие, как бих могъл да бъда Аз? Аз не ставам другия, съгласявайки се с неговата мисъл, но при условие, че моята мисъл бъде заличена напълно, тя не е моя и аз съм друг за себе си, чужд за себе си. Но не по красивия начин, по който Албер Камю ще бъде „вечно чужденец за себе си”, защото при такъв тип отчуждаване от себе си не присъства откъсването от собственото битие, а напротив – той е потънал дълбоко в него, вкопчил се е в него без да отрича чуждото, вярва му, видял е безграничността на стремежа в човешката крайна мисъл и не е осъзнал това като невъзможно и ненормално, а просто като непознаваемо, трансцендентно, вечно движение, неуловимо в цялата си същност – част от мен, която е непонятна за мен, защото е повече от познатия от мен Аз; обхваща света, Вселената, съзнанието и личността ми, обхваща мен. Това, всъщност, е част от собствената ми идея – то е едновременно съставено, много и единно – променя се, но е неразрушима част от мен и моето битие, доколкото неразрушимото се простира в границите на собствената ми разрушимост и тленност – то е част от вечното в мен.
Другото се разкрива във всичко.
Колко пъти мога да побера другото в другото? Докато не стигна до първоначалото, до Върховния принцип, който Плотин (III век) нарича Първо, Единно, Благо, Бог; Платон го нарича Благо, представяйки го като най-висша инстанция от света и в такъв смисъл, то е различно от материята и се простира извън нас; а Кузански го определя като не-другото, което е непознаваемо, но което прави умопостигаемото възможно, защото то съществува като „принцип на битието и познанието”, като тяхно основание; не-другото е същност на всички неща, което го прави неразрушимо, вечно, присъстващо във всяко следващо нещо („Същностите на нещата са неразрушими; като същност в същностите не-другото се нарича същност на същностите”, Кузански)
Другият е тайна, която понякога разкрива част от света през чуждия поглед, през чиято призма всичко винаги е различно, ново, чуждо на нас самите дори да притежава онези цветове и оттенъци, присъщи на собственото ни битие. Това е свят на непознатото, родил се в чуждо съзнание, обхванал чуждо съзнание, свят на друга идея и с друга идея, но свят, който в една своя част е обективен и обхванал моето съзнание. И дори в тази своя част, този свят е непонятен за мен, свят в непрекъснато очакване да разкрия, да се удивя, да помисля.
Светът е непознат-аз винаги ще бъда способен да видя част от него, да открия новото, да създам, да променя, но човешкото ми съзнание никога няма да бъде способно да обхване всичките му каквини (quidditas), защото ограничеността на мисълта ми няма да позволи да разбера трансцендентното, нито да забележа движението на времето, нито да осъзная измеренията на пространство извън мен, извън онази част от света, която съм окачествил като ‘своя’ и придавайки й това качество, или по-скоро всички качества, които откривам в ‘своето’, съм я превърнал в съществуваща, доколкото мога да бъда сигурен в собственото си съществуване.
Той е знание, но е чуждо знание. Може да бъде единствено собственото си знание и да не знае себе се напълно; да се съмнява в себе си и изобщо; да разкрива себе си наполовина, малко повече или малко, нарочно или не.
Той е същност, но същност, различна от моята. Той е като мен, но всъщност това не е вярно. Или е? Веднъж и в едно сме съвсем еднакви – другият е идея, аз също. Различни идеи, но родени от идеята човек.
Колко много други биха живели в мен ако приема, че всяка нова мисъл, е нов човек, т.е. всяка различна мисъл, появила се в мен, прави мен друг от мен самия. И така ставам друг сам…. Как знам кой съм? Аз не съм един, аз съм много. И щастливият в мен е различен от нещастния, защото двамата възприемат обективното по различен начин, а обединявайки се, всички мои същности изграждат мен. Другият би ли нарекъл това моя другост, или по-скоро, моите другости? Защото всяко качество, което той притежава, за мен представлява неговата другост; всяко негова същност също е другост.
Той също е много.. но неговата многост, аз не мога да обхвана. В противен случай, той не би бил никаква загадка. За да мога да възприема наистина другия, първо трябва да не бъда мистерия за себе си. Аз съм непознат за себе си, изненадват ме постъпките ми, удивявам се от начина, по който мислите преминават през съзнанието ми, оставяйки приятен дъх след себе си и ме е страх от тях, когато ме опустошават; аз не знам и нямам представа за същността и завършеността на обективното и субективното, на света, на другия, на мен и на нещата-и това е едновременно ужасяващо и безумно красиво. Защото все пак някъде аз знам кой съм. И тогава виждам другия. Но не просто през погледа, а чрез един особен поглед на душата и сърцето.. тогава единствено мога да видя част от другостта на другия. И същевременно това по никакъв начин не я прави по-малко загадка.
Другият е истина. Не задължително тук и сега, но в едно пространство и време той е истина – той е реален, доколкото моята представа за реално е правилна и доколкото аз самият съм реален и съм способен да се възприема като такъв, знам, че съм такъв (Жан-Пол Сартр, „Погледът”).
Фактът, че другият е част от обективната реалност утвърждава съществуването му – него го има.
„Никога не ще докажат, че което го няма, съществува” (Парменид)
За онова, което го няма, човекът няма представа; той обаче има мисъл за другия. Следователно другият съществува. И въпреки че не съществуването, а неговата другост е поставена под въпрос, другостта на другия е следствие от неговото съществуване, от неговото битие.
Не съм способен да уловя момента на истинност на другия, защото не мога да разпозная най-истинната му другост от всички останали прояви на неговата същност. Защото аз винаги се съмнявам в себе си, а това съмнение ражда съмнението в другия наред със съмнението във всичко.
Освен съмнение, на битието му е нужно и пространство, но пространство във въображение, в представа, възможност да-бъда-способен-да-създавам, да забележа, да различа, да се учудя, да почувствам, да знам, че съществуват трансцеденталното, времето: преди-сега-след, тиктакащата промяна, преходното и вечното, ефимерното, единното, онова, което ще се разкрие пред мен и другото, което никога няма да науча, но това няма да разколебае неговата истинност; и другото, което ще бъде мое въображение, но това няма да го направи нереално (Албус Дъмбълдор, Дж. К. Роулинг).
Другият е различен. Той има избор да покаже или да скрие другостта си и следователно е свободен (Жан-Пол Сартр, М. Хайдегер). Аз също съм свободен. Но след като и аз, и другият сме свободни, ние не можем да бъдем съвсем различни, а що се отнася до свободата, сме еднакви.
Но свободен ли съм наистина? Другият притежава ли същата свободата или неговата е обхваната от собствената му идея, която е различна от моята? Различните идеи раждат различни неща и представи. Тогава ние не сме съвсем еднакви, защото притежаваме различни свободи. Парадоксалното не е парадоксално, когато разберем, че за другия аз съм другия.
Другият е отрицание – притежавайки собствените си качества, той не притежава всички останали, които са различни от тях.
Разбирам другия с помощта на моето битие-за-другия („Погледът”), разпознавам го като различен от другото друг, виждам го като обект, превръщайки се в основание (основание=причина) за неговата обективност; виждайки мен като обект, другият е основание за собствената си субективност и моята обективност.
Другият „препраща” към идея, която вече е позната, защото в собственото си начало, тази идея е идея за мен самия или идея за нещо, което познавам като обект. По този начин окачествявам другия, разбирам вероятността на съществуването му
Бъдейки непознат, битието на другия не е просто предполагаемо или възможно, но и непознато.
Другият е загадка – той е нещо, притежаващо потенциал, доколкото е друг, който се променя. Моята невъзможност да проследя и уловя промяната му в цялост, непрекъснато му придава качества, които са ми неизвестни. Така другият е непрекъсната и непременна мистерия, защото аз не мога да бъда сигурен каква част от пълното, съществуващо за него знание, е знание, което аз притежавам.
„Другите са предмети” („Погледът”)
Предметността на другия прави съществуването му предполагаемо. Но тъй като аз разбирам неговото съществуване по начин, по който разбирам и своето собствено, за което се съмнявам, а следователно мисля, че е (Р. Декарт), то е сигурно в рамките на моя собствен свят и моето битие, но е само вероятно в рамките на действителния свят. В такъв смисъл, съществуването на другия като „одухотворено наличие” („Погледът”) също е вероятно. Основание за това е съмнението за рамките и измеренията, в които съществуващото съществува в обективния свят.
Другият е извън обсега ми – извън обсега на моята самота
Какво е моята самост? Тази моя същностна характеристика не е ли обвързана със свободата? Моята сво-бода – да-бъда-сам-себе-си: да се съмнявам сам, да мисля сам, да повярвам, да почувствам, да се разбунтувам, да поискам да променям грозното и лошото, претворявайки го в добро, да творя, да се заблудя и да се спася, да сбъркам и да се справя, да живея-да бъда човек: несъвършен, но истински-чувстващ, мислещ, бъдещ един доколкото е възможно неподправен и чист Аз. Но тъй като всяко претворяване е бягство от реалното положение на света такъв, какъвто е сега и поставя мен, като причина за промяната, аз съм също беглец от обективната реалност. Променяйки я, аз променям пространството, в което живея, докато същевременно променям и собственото си отношение към тази реалност, което й придава нова форма.
„действам – това значи променям свободата си” (А. Чанишев)
Или е каквина, която не се отнася до нищо друго, освен до самотата ми и способността ми да бъда самотен?
Самотата е мое пространство, тя притежава всичко, което моето битие й придава като качество и същност. Следователно моята самота е лична. Самостта е моята лична самота, защото е свързана с моето съществуване в света на онази самота, която неизбежно пречупвам през собствения си поглед (идол на пещерата, Франсис Бейкън)
„Фактическото препращане към познание на истинността/другостта на другия е препращане към едно „битие-на-двойка-с-другия” ” („Погледът”)
Това битие обединява моите мисли и мислите на другия; то ги съпоставя, противопоставя, те се отричат взаимно или се превръщат в една красива сплетена нишка; то винаги е сблъсък, но винаги придава някаква обективност, обединявайки двете: субективност-и-субективност, обединява общото в различното от тях, превръщайки го в друго – друго за мен, защото е част от другия и друго за другия, защото част от него притежава моята мисъл.
За да познавам другия, аз трябва да познавам себе си. За да познава другият мен, той също трябва да познава себе си. И така стигаме до онова общо знание за нещата, което обхваща мен и другия в рамките на моя, неговия и обективния външен свят
За да разбера другия, е не по-малко необходимо да разбера себе си, да открия себе си пред мен самия, да „прозра в себе си преди да е станало късно” („Погнусата”, Жан-Пол Сартр) да помисля себе си в и извън собствените си рамки, да си представя себе си в света на другото, което съм окачествил като друго именно поради окачествяването на мен като мен.
Част от съзнанието ми е непозната-тя е онова, което не мога да видя, което е в и извън мен в едно и също време. За другия аз съм онзи, който е обект на неговия поглед и онзи, който приема или отхвърля определенията и качествата, които са му приписвани върху онази поизцапана вече дъска, чието начало Джон Лок е нарекъл tabula rasa.
„Аз не съм аз, мислеше си той, докато едно усещане за плахо трепкане започна в околността на сърцето му. но какво означава това, както и да е, добави той с горчивина.” (Салман Рушди)
Част от мен винаги е мистерия – тя е променящата се мисъл и промененото, което се превръща в ново преди да съм опознал промяната.
Но част от мен е устойчива – тя е онази светлинка, която променя не мен, а светът, претворявайки в добро и светло всичко, което има допир до душата ми; тя е моята усия.
Част от другия устойчива ли е? Ако не, аз не мога да бъда сигурен в истинността на това. От друга страна, ако в него няма нищо устойчиво, нищо постоянно, той не би могъл да остане себе си, щеше непрекъснато да открива в себе си другия. Но в такъв случай, той не би могъл да разпознае в себе си другия, защото няма да има битие-за-другия, а устоите и смисълът на собственото му битие, ще бъдат разколебани, ще бъдат вечно нещо ново, а не нещо постоянно. А същността не може да търпи промени, защото тя е като огънят за Хераклит, водата за Талес и въздухът за Анаксимен – тя е вид универсална субстанция, тя е конституент на самото битие, негова каквина, но каквина, каквато е не-другото за всяко друго – предшества всяка друга и поради това присъства във всички. Тя е неотменна.
И след като разбрахме, че част от същността на другия е устойчива, което обяснява съществуването и битието му, можем да се опитаме да я открием. Но къде да я търсим? Ние не знаем дори как да я търсим. Много хора са неспособни да вникнат в собствената си душа. Смелостта да опознаят другостта на другия не им е присъща.
Колко странни същества сме!! Еднакви сме в различията си и се открояваме един от друг по сходствата си.
И всяка моя нова мисъл е била чужда за мен и ме удивява. И всяка нова мисъл на другия е нова загадка.
„Другостта на другия е мистерия” (Левинас)
В нея никога не мога да бъда сигурен и винаги се съмнявам.. но това придава красота на живота – протича във време, което не е „времето на голямата скука и на никога нищо неслучващото се” (Фукуяма)
Окачествявайки битието на другия, аз му придавам единствено иманентното за собственото ми битие. Въпреки че моята мисъл е ограничена, както и неговата, аз няма как да бъда сигурен, че се простират в една граница.. дори е по-логично да вярвам, че не е така. Тогава мисълта на другия, която прави него точно онзи, който е, е винаги загадка – непрекъснато битие в съмнение.
Другостта му може да бъде прекрасна, но може да бъде ужасяваща; със сигурност е чужда и непозната – тя е вечно неразкрита тайна, придобиваща ново знание за всичко с разкриването на някакво такова - другостта на другия е онова, което не можем да достигнем. Тя е в крайната точка на безкрайно делящото се пространство в Дихотомия на Зенон. И всеки друг е различна точка и създава нов невъзможен край. Мога да бъда единствено в собствената си точка – докосващ се до образите на всички останали точки, но неспособен да осъзная същността им. Тогава съм неподвижен, сигурен единствено в моята същност, а всичко останало е мистерия.
P.S това е за сега ^^
купих си "мартин идън" и "бялата гвардия" :)
и аз те обичам :)
не се опитвай да си ема или уинона - те са страхотни и двете и са различни една от друга. ти си имаш своята страхотност ^^ която е различна от тяхната и затова е красива ^^ :) ти си дани - това е хубавото :)
Левинас
Мистерията е чужда – тя не се простира в границите на познатото, а единствено в тези на познаваемото, но е неразкрита истина, същността й е неизказана, непоказана, тя е мълчаливо съществуващо, което не разбираме.
Мистерията е не просто загадка – в нея стои знанието защо загадката е загадка, т.е. мистерията е усия () на всички загадки, въпроси, на всяка липса на знание за нещата и нищото.
Тя е абстракция, чието конкретизиране започва, когато постепенно окачествяваме мистериозното и не просто придаваме, но и утвърждаваме неговата истинност. Дори разбирането ни, че съществува неразбрано, прави неразбраното съществуващо и създава битие-за-него. (Жан-Пол Сартр, „Погледът)
Tова неразбрано или непознато, е всичко, което ни е чуждо, всичко, което не е иманентно, т.е. не просто трансцендентното, но и всичко, което ни се разкрива в света със своята raison d’etre, част е от обективния външен свят и в чието съществуване се съмняваме.
Произходът на думата е гръцки и в буквален превод мистерия означава тайна, тайнство, до което достъп имат само посветените. По този начин мистерията се обвързва с религията (re-ligio – „отново” и „връзка”), а следователно и с вярата в смисъл, в който за да съществува възможността за разкриване на мистерията, в същността й трябва да се вярва. Всъщност, вярата е единствената основателна причина, единственото правдиво доказателство за съществуването на мистерията такава, каквато е.
Вероятно в такъв смисъл Левинас използва мистерията като качество на другостта, която е качество на другия – вяра в невъзможността за познаваемост на другия.
Кантианството подкрепя именно тази теза, доколкото приемем, че другият е извън нашето съзнание, но не и от критицизмът, защото Аз-ът също е част от обективния свят и действителност. При условие, че той приеме себе си за непознаваем, той не би могъл по начало да определи другия като друг и да осъзнае, че другостта на другия не е неговата собствена неговост, не би бил способен да разграничи собствената си същност от тази на другия, своята мисъл от чуждата, а следователно и своето съзнание от чуждото, което води до отсъствие на самосъзнание. А това довежда до невъзможност за съмнение и до разколебаните устои на самото съществуване.
„Cogito ergo sum!” (Рене Декарт)
Ако не разпознавам собствената си мисъл, не мога да бъда сигурен, че е моя и в същото време мисълта на другия не оправдава моето съществуване. Фактът, че аз я приемам за своя, прави ли ме реален тук и сега? Защото, ако нямам собствено битие, как бих могъл да бъда Аз? Аз не ставам другия, съгласявайки се с неговата мисъл, но при условие, че моята мисъл бъде заличена напълно, тя не е моя и аз съм друг за себе си, чужд за себе си. Но не по красивия начин, по който Албер Камю ще бъде „вечно чужденец за себе си”, защото при такъв тип отчуждаване от себе си не присъства откъсването от собственото битие, а напротив – той е потънал дълбоко в него, вкопчил се е в него без да отрича чуждото, вярва му, видял е безграничността на стремежа в човешката крайна мисъл и не е осъзнал това като невъзможно и ненормално, а просто като непознаваемо, трансцендентно, вечно движение, неуловимо в цялата си същност – част от мен, която е непонятна за мен, защото е повече от познатия от мен Аз; обхваща света, Вселената, съзнанието и личността ми, обхваща мен. Това, всъщност, е част от собствената ми идея – то е едновременно съставено, много и единно – променя се, но е неразрушима част от мен и моето битие, доколкото неразрушимото се простира в границите на собствената ми разрушимост и тленност – то е част от вечното в мен.
Другото се разкрива във всичко.
Колко пъти мога да побера другото в другото? Докато не стигна до първоначалото, до Върховния принцип, който Плотин (III век) нарича Първо, Единно, Благо, Бог; Платон го нарича Благо, представяйки го като най-висша инстанция от света и в такъв смисъл, то е различно от материята и се простира извън нас; а Кузански го определя като не-другото, което е непознаваемо, но което прави умопостигаемото възможно, защото то съществува като „принцип на битието и познанието”, като тяхно основание; не-другото е същност на всички неща, което го прави неразрушимо, вечно, присъстващо във всяко следващо нещо („Същностите на нещата са неразрушими; като същност в същностите не-другото се нарича същност на същностите”, Кузански)
Другият е тайна, която понякога разкрива част от света през чуждия поглед, през чиято призма всичко винаги е различно, ново, чуждо на нас самите дори да притежава онези цветове и оттенъци, присъщи на собственото ни битие. Това е свят на непознатото, родил се в чуждо съзнание, обхванал чуждо съзнание, свят на друга идея и с друга идея, но свят, който в една своя част е обективен и обхванал моето съзнание. И дори в тази своя част, този свят е непонятен за мен, свят в непрекъснато очакване да разкрия, да се удивя, да помисля.
Светът е непознат-аз винаги ще бъда способен да видя част от него, да открия новото, да създам, да променя, но човешкото ми съзнание никога няма да бъде способно да обхване всичките му каквини (quidditas), защото ограничеността на мисълта ми няма да позволи да разбера трансцендентното, нито да забележа движението на времето, нито да осъзная измеренията на пространство извън мен, извън онази част от света, която съм окачествил като ‘своя’ и придавайки й това качество, или по-скоро всички качества, които откривам в ‘своето’, съм я превърнал в съществуваща, доколкото мога да бъда сигурен в собственото си съществуване.
Той е знание, но е чуждо знание. Може да бъде единствено собственото си знание и да не знае себе се напълно; да се съмнява в себе си и изобщо; да разкрива себе си наполовина, малко повече или малко, нарочно или не.
Той е същност, но същност, различна от моята. Той е като мен, но всъщност това не е вярно. Или е? Веднъж и в едно сме съвсем еднакви – другият е идея, аз също. Различни идеи, но родени от идеята човек.
Колко много други биха живели в мен ако приема, че всяка нова мисъл, е нов човек, т.е. всяка различна мисъл, появила се в мен, прави мен друг от мен самия. И така ставам друг сам…. Как знам кой съм? Аз не съм един, аз съм много. И щастливият в мен е различен от нещастния, защото двамата възприемат обективното по различен начин, а обединявайки се, всички мои същности изграждат мен. Другият би ли нарекъл това моя другост, или по-скоро, моите другости? Защото всяко качество, което той притежава, за мен представлява неговата другост; всяко негова същност също е другост.
Той също е много.. но неговата многост, аз не мога да обхвана. В противен случай, той не би бил никаква загадка. За да мога да възприема наистина другия, първо трябва да не бъда мистерия за себе си. Аз съм непознат за себе си, изненадват ме постъпките ми, удивявам се от начина, по който мислите преминават през съзнанието ми, оставяйки приятен дъх след себе си и ме е страх от тях, когато ме опустошават; аз не знам и нямам представа за същността и завършеността на обективното и субективното, на света, на другия, на мен и на нещата-и това е едновременно ужасяващо и безумно красиво. Защото все пак някъде аз знам кой съм. И тогава виждам другия. Но не просто през погледа, а чрез един особен поглед на душата и сърцето.. тогава единствено мога да видя част от другостта на другия. И същевременно това по никакъв начин не я прави по-малко загадка.
Другият е истина. Не задължително тук и сега, но в едно пространство и време той е истина – той е реален, доколкото моята представа за реално е правилна и доколкото аз самият съм реален и съм способен да се възприема като такъв, знам, че съм такъв (Жан-Пол Сартр, „Погледът”).
Фактът, че другият е част от обективната реалност утвърждава съществуването му – него го има.
„Никога не ще докажат, че което го няма, съществува” (Парменид)
За онова, което го няма, човекът няма представа; той обаче има мисъл за другия. Следователно другият съществува. И въпреки че не съществуването, а неговата другост е поставена под въпрос, другостта на другия е следствие от неговото съществуване, от неговото битие.
Не съм способен да уловя момента на истинност на другия, защото не мога да разпозная най-истинната му другост от всички останали прояви на неговата същност. Защото аз винаги се съмнявам в себе си, а това съмнение ражда съмнението в другия наред със съмнението във всичко.
Освен съмнение, на битието му е нужно и пространство, но пространство във въображение, в представа, възможност да-бъда-способен-да-създавам, да забележа, да различа, да се учудя, да почувствам, да знам, че съществуват трансцеденталното, времето: преди-сега-след, тиктакащата промяна, преходното и вечното, ефимерното, единното, онова, което ще се разкрие пред мен и другото, което никога няма да науча, но това няма да разколебае неговата истинност; и другото, което ще бъде мое въображение, но това няма да го направи нереално (Албус Дъмбълдор, Дж. К. Роулинг).
Другият е различен. Той има избор да покаже или да скрие другостта си и следователно е свободен (Жан-Пол Сартр, М. Хайдегер). Аз също съм свободен. Но след като и аз, и другият сме свободни, ние не можем да бъдем съвсем различни, а що се отнася до свободата, сме еднакви.
Но свободен ли съм наистина? Другият притежава ли същата свободата или неговата е обхваната от собствената му идея, която е различна от моята? Различните идеи раждат различни неща и представи. Тогава ние не сме съвсем еднакви, защото притежаваме различни свободи. Парадоксалното не е парадоксално, когато разберем, че за другия аз съм другия.
Другият е отрицание – притежавайки собствените си качества, той не притежава всички останали, които са различни от тях.
Разбирам другия с помощта на моето битие-за-другия („Погледът”), разпознавам го като различен от другото друг, виждам го като обект, превръщайки се в основание (основание=причина) за неговата обективност; виждайки мен като обект, другият е основание за собствената си субективност и моята обективност.
Другият „препраща” към идея, която вече е позната, защото в собственото си начало, тази идея е идея за мен самия или идея за нещо, което познавам като обект. По този начин окачествявам другия, разбирам вероятността на съществуването му
Бъдейки непознат, битието на другия не е просто предполагаемо или възможно, но и непознато.
Другият е загадка – той е нещо, притежаващо потенциал, доколкото е друг, който се променя. Моята невъзможност да проследя и уловя промяната му в цялост, непрекъснато му придава качества, които са ми неизвестни. Така другият е непрекъсната и непременна мистерия, защото аз не мога да бъда сигурен каква част от пълното, съществуващо за него знание, е знание, което аз притежавам.
„Другите са предмети” („Погледът”)
Предметността на другия прави съществуването му предполагаемо. Но тъй като аз разбирам неговото съществуване по начин, по който разбирам и своето собствено, за което се съмнявам, а следователно мисля, че е (Р. Декарт), то е сигурно в рамките на моя собствен свят и моето битие, но е само вероятно в рамките на действителния свят. В такъв смисъл, съществуването на другия като „одухотворено наличие” („Погледът”) също е вероятно. Основание за това е съмнението за рамките и измеренията, в които съществуващото съществува в обективния свят.
Другият е извън обсега ми – извън обсега на моята самота
Какво е моята самост? Тази моя същностна характеристика не е ли обвързана със свободата? Моята сво-бода – да-бъда-сам-себе-си: да се съмнявам сам, да мисля сам, да повярвам, да почувствам, да се разбунтувам, да поискам да променям грозното и лошото, претворявайки го в добро, да творя, да се заблудя и да се спася, да сбъркам и да се справя, да живея-да бъда човек: несъвършен, но истински-чувстващ, мислещ, бъдещ един доколкото е възможно неподправен и чист Аз. Но тъй като всяко претворяване е бягство от реалното положение на света такъв, какъвто е сега и поставя мен, като причина за промяната, аз съм също беглец от обективната реалност. Променяйки я, аз променям пространството, в което живея, докато същевременно променям и собственото си отношение към тази реалност, което й придава нова форма.
„действам – това значи променям свободата си” (А. Чанишев)
Или е каквина, която не се отнася до нищо друго, освен до самотата ми и способността ми да бъда самотен?
Самотата е мое пространство, тя притежава всичко, което моето битие й придава като качество и същност. Следователно моята самота е лична. Самостта е моята лична самота, защото е свързана с моето съществуване в света на онази самота, която неизбежно пречупвам през собствения си поглед (идол на пещерата, Франсис Бейкън)
„Фактическото препращане към познание на истинността/другостта на другия е препращане към едно „битие-на-двойка-с-другия” ” („Погледът”)
Това битие обединява моите мисли и мислите на другия; то ги съпоставя, противопоставя, те се отричат взаимно или се превръщат в една красива сплетена нишка; то винаги е сблъсък, но винаги придава някаква обективност, обединявайки двете: субективност-и-субективност, обединява общото в различното от тях, превръщайки го в друго – друго за мен, защото е част от другия и друго за другия, защото част от него притежава моята мисъл.
За да познавам другия, аз трябва да познавам себе си. За да познава другият мен, той също трябва да познава себе си. И така стигаме до онова общо знание за нещата, което обхваща мен и другия в рамките на моя, неговия и обективния външен свят
За да разбера другия, е не по-малко необходимо да разбера себе си, да открия себе си пред мен самия, да „прозра в себе си преди да е станало късно” („Погнусата”, Жан-Пол Сартр) да помисля себе си в и извън собствените си рамки, да си представя себе си в света на другото, което съм окачествил като друго именно поради окачествяването на мен като мен.
Част от съзнанието ми е непозната-тя е онова, което не мога да видя, което е в и извън мен в едно и също време. За другия аз съм онзи, който е обект на неговия поглед и онзи, който приема или отхвърля определенията и качествата, които са му приписвани върху онази поизцапана вече дъска, чието начало Джон Лок е нарекъл tabula rasa.
„Аз не съм аз, мислеше си той, докато едно усещане за плахо трепкане започна в околността на сърцето му. но какво означава това, както и да е, добави той с горчивина.” (Салман Рушди)
Част от мен винаги е мистерия – тя е променящата се мисъл и промененото, което се превръща в ново преди да съм опознал промяната.
Но част от мен е устойчива – тя е онази светлинка, която променя не мен, а светът, претворявайки в добро и светло всичко, което има допир до душата ми; тя е моята усия.
Част от другия устойчива ли е? Ако не, аз не мога да бъда сигурен в истинността на това. От друга страна, ако в него няма нищо устойчиво, нищо постоянно, той не би могъл да остане себе си, щеше непрекъснато да открива в себе си другия. Но в такъв случай, той не би могъл да разпознае в себе си другия, защото няма да има битие-за-другия, а устоите и смисълът на собственото му битие, ще бъдат разколебани, ще бъдат вечно нещо ново, а не нещо постоянно. А същността не може да търпи промени, защото тя е като огънят за Хераклит, водата за Талес и въздухът за Анаксимен – тя е вид универсална субстанция, тя е конституент на самото битие, негова каквина, но каквина, каквато е не-другото за всяко друго – предшества всяка друга и поради това присъства във всички. Тя е неотменна.
И след като разбрахме, че част от същността на другия е устойчива, което обяснява съществуването и битието му, можем да се опитаме да я открием. Но къде да я търсим? Ние не знаем дори как да я търсим. Много хора са неспособни да вникнат в собствената си душа. Смелостта да опознаят другостта на другия не им е присъща.
Колко странни същества сме!! Еднакви сме в различията си и се открояваме един от друг по сходствата си.
И всяка моя нова мисъл е била чужда за мен и ме удивява. И всяка нова мисъл на другия е нова загадка.
„Другостта на другия е мистерия” (Левинас)
В нея никога не мога да бъда сигурен и винаги се съмнявам.. но това придава красота на живота – протича във време, което не е „времето на голямата скука и на никога нищо неслучващото се” (Фукуяма)
Окачествявайки битието на другия, аз му придавам единствено иманентното за собственото ми битие. Въпреки че моята мисъл е ограничена, както и неговата, аз няма как да бъда сигурен, че се простират в една граница.. дори е по-логично да вярвам, че не е така. Тогава мисълта на другия, която прави него точно онзи, който е, е винаги загадка – непрекъснато битие в съмнение.
Другостта му може да бъде прекрасна, но може да бъде ужасяваща; със сигурност е чужда и непозната – тя е вечно неразкрита тайна, придобиваща ново знание за всичко с разкриването на някакво такова - другостта на другия е онова, което не можем да достигнем. Тя е в крайната точка на безкрайно делящото се пространство в Дихотомия на Зенон. И всеки друг е различна точка и създава нов невъзможен край. Мога да бъда единствено в собствената си точка – докосващ се до образите на всички останали точки, но неспособен да осъзная същността им. Тогава съм неподвижен, сигурен единствено в моята същност, а всичко останало е мистерия.
P.S това е за сега ^^
купих си "мартин идън" и "бялата гвардия" :)
и аз те обичам :)
не се опитвай да си ема или уинона - те са страхотни и двете и са различни една от друга. ти си имаш своята страхотност ^^ която е различна от тяхната и затова е красива ^^ :) ти си дани - това е хубавото :)
Другостта на другия е мистерия!
тъкмо водех много интелигентен смс разговор с джъстина на тема 'аре само да си уважаваме различията, а', който ако го водех на български просто щях да й кажа 'майната ти', ама сега се обосновах като един proud law student :D
какви книги си купи? аз си купих маруля :D
това за есето всъщност ме разсмя само вътрешно, външно ме усмихна ^^ понеже нали знаеш, аз точно това искам да бъда и толкова много се възхищавам на жени като ема уотсън и уинона райдър и т.н. и сигурно оттам идва тая заблуда, че съм лесбийка, ама аз просто искам да съм като тях :D та мерси, аз постоянно си мисля, че съм много далече от това и е хубаво понякога да се погледна през нечии очи и да видя, че може би точно като такава ме приемат някои хора. обичам те ^^ ти си ми любимото огледало <3
в p.s. i love you има един цитат, който съм си го залепила на стената
до скив :D {}}}
утре е 1-ви декември!!
тъкмо водех много интелигентен смс разговор с джъстина на тема 'аре само да си уважаваме различията, а', който ако го водех на български просто щях да й кажа 'майната ти', ама сега се обосновах като един proud law student :D
какви книги си купи? аз си купих маруля :D
това за есето всъщност ме разсмя само вътрешно, външно ме усмихна ^^ понеже нали знаеш, аз точно това искам да бъда и толкова много се възхищавам на жени като ема уотсън и уинона райдър и т.н. и сигурно оттам идва тая заблуда, че съм лесбийка, ама аз просто искам да съм като тях :D та мерси, аз постоянно си мисля, че съм много далече от това и е хубаво понякога да се погледна през нечии очи и да видя, че може би точно като такава ме приемат някои хора. обичам те ^^ ти си ми любимото огледало <3
в p.s. i love you има един цитат, който съм си го залепила на стената
if you promise me one thing, promise me that whenever you're sad.. or unsure.. or you lose complete faith.. that you'll try and see yourself through my eyes.
до скив :D {}}}
утре е 1-ви декември!!
хей ^^
купих си книги!! : )
отдавна не съм гледала the big bang - сигурно от около месец.. пропуснах веднъж и после.. всеки път си мисля, че нямам време да наваксам. но очевидно има нещо гнило в сериала :д шелдън се социализира..
радвам се, че си добре.. след три седмици по това време ще си у дома ^^
ели каза, че the one that got away й напомня за теб.. снощи й помагах за едно есе на тема "светогледа на съвременната жена".. по някое време й казах да си представи теб. сега ми се хилиш с: пхахаха, нали? а съм права :)
като казах есе, се сетих, че ти бях обещала да прочетеш мое :) тук ли да ти го изпратя или на някакво лично съобщение? :) можеш да си избереш между коментар върху "Пирът" или върху "Другостта на другия е мистерия" :) Или и двете.. ^^
а кога ще мога да прочета твоите? въпреки че нямам представа колко не съм наясно с темата му, но.. тъкмо ще науча нещо ново ^^
има ли още програми, които защитават труда ви, лейди? :)
ами.. за сега това от мен.. спи ми се. клавиатурата ми щрака по особен начин.. има някакво ехо.. и раницата ми щракаше странно.. не, не е в главата ми :p :д
до скив!! ^^
купих си книги!! : )
отдавна не съм гледала the big bang - сигурно от около месец.. пропуснах веднъж и после.. всеки път си мисля, че нямам време да наваксам. но очевидно има нещо гнило в сериала :д шелдън се социализира..
радвам се, че си добре.. след три седмици по това време ще си у дома ^^
ели каза, че the one that got away й напомня за теб.. снощи й помагах за едно есе на тема "светогледа на съвременната жена".. по някое време й казах да си представи теб. сега ми се хилиш с: пхахаха, нали? а съм права :)
като казах есе, се сетих, че ти бях обещала да прочетеш мое :) тук ли да ти го изпратя или на някакво лично съобщение? :) можеш да си избереш между коментар върху "Пирът" или върху "Другостта на другия е мистерия" :) Или и двете.. ^^
а кога ще мога да прочета твоите? въпреки че нямам представа колко не съм наясно с темата му, но.. тъкмо ще науча нещо ново ^^
има ли още програми, които защитават труда ви, лейди? :)
ами.. за сега това от мен.. спи ми се. клавиатурата ми щрака по особен начин.. има някакво ехо.. и раницата ми щракаше странно.. не, не е в главата ми :p :д
до скив!! ^^
вторник, 29 ноември 2011 г.
пригледа ми се raise your voice.
снощи ми беше много хубаво, лежах си на топло и сгушено и гледах новите епизоди на the big bang. по някое време заспах и чух как шелдън казва 'amy, would you be my girfriend' и моментално се събудих :D
бяхме с джъстина преди малко на плуване ^^ супер беше, чувствам се като новородена сега :D иии пак ще изчезвам, че искам тая вечер да си довърша работата преди 2 по желание, за да мога да си догледам шокиращия епизод със шелдън :D
цунки
снощи ми беше много хубаво, лежах си на топло и сгушено и гледах новите епизоди на the big bang. по някое време заспах и чух как шелдън казва 'amy, would you be my girfriend' и моментално се събудих :D
бяхме с джъстина преди малко на плуване ^^ супер беше, чувствам се като новородена сега :D иии пак ще изчезвам, че искам тая вечер да си довърша работата преди 2 по желание, за да мога да си догледам шокиращия епизод със шелдън :D
цунки
oo <3
очаквах блънт, но това беше изненада :) о, като си спомня какво човече съм била!! благодаря ^^ хубаво е понякога да се натъкна на нещо подобно - а точно сега запечатвам в песента и нова емоция ^^
скоро ще ти напиша нещо по-дълго и обстойно.. сега бегло ти споменах някои неща във фейсбук, но.. има да ти разказвам.. а и ти също
see you soon, twin ^^ <3
очаквах блънт, но това беше изненада :) о, като си спомня какво човече съм била!! благодаря ^^ хубаво е понякога да се натъкна на нещо подобно - а точно сега запечатвам в песента и нова емоция ^^
скоро ще ти напиша нещо по-дълго и обстойно.. сега бегло ти споменах някои неща във фейсбук, но.. има да ти разказвам.. а и ти също
see you soon, twin ^^ <3
Абонамент за:
Коментари (Atom)